Защо изнасяме слънчоглед, а внасяме суровина за преработка?

България остава сред значимите производители на слънчоглед в Европа, но парадоксът в сектора продължава да буди въпроси – страната изнася голяма част от реколтата си, а в същото време преработвателните предприятия у нас са принудени да търсят суровина от чужбина, за да поддържат производството си.

Повод за нови дискусии стана и случаят с внос на слънчоглед от Аржентина, при който бяха открити отклонения в съдържанието на пестициди и тежки метали. Според уверенията на бранша обаче тази суровина няма да бъде използвана за хранителни цели, а е предназначена за производство на биодизел.

Председателят на Сдружението на производителите на растителни масла и маслопродукти в България Яни Янев обясни, че контролът върху подобни доставки е задължителен и се извършва по цялата верига – от вноса до крайната преработка.

По думите му производствените мощности в страната са значителни – предприятията могат да преработват над 4 милиона тона суровина годишно. До новата реколта обаче, за да бъде запълнен този капацитет, са необходими между 1,5 и 1,8 милиона тона маслодайни семена.

В същото време годишното производство на слънчоглед у нас е около милион и половина тона. В момента наличните количества в страната се оценяват на приблизително 600 хиляди тона – достатъчни да покрият едва около 20% от нуждите на преработвателите.

За вътрешния пазар са необходими около 180 хиляди тона суровина, което означава, че той е осигурен. Около 200 хиляди тона обаче остават за износ, а останалият недостиг трябва да бъде компенсиран чрез внос.

Затова предприятията търсят възможности за доставка на маслодайни семена от други държави. Стремежът на производителите на олио е да изкупят възможно най-големи количества от българската реколта, като предлагат конкурентни условия на земеделските производители.

Според Янев причината част от слънчогледа да напуска страната е пазарната логика. България е част от отворения европейски пазар, а цените на международните борси влияят пряко върху сделките у нас. Дори в най-добрите години родното производство не е надхвърляло около 2 милиона и 200 хиляди тона.

Това поставя българските преработватели в сложна позиция – те се конкурират с външни купувачи за същата суровина, докато вътрешният пазар често е по-слаб и се работи с по-малки партиди.

Ако българските предприятия не бяха закупили аржентинския слънчоглед, той вероятно щеше да бъде насочен към други европейски държави с развит маслопреработвателен сектор – като Испания, Португалия или Румъния.

Доставката е направена по поръчка на утвърдена българска компания за производство на растителни масла. В бранша уверяват, че след технологична обработка отклоненията в суровината могат да бъдат неутрализирани в рамките на допустимите стандарти.

Според Яни Янев най-важното условие остава строгият контрол по цялата верига – от вноса до крайния продукт. По думите му в България този контрол е достатъчно стриктен, а понякога дори по-строг от необходимото, за да се гарантира безопасността на храните.