Алманахът "Бесарабски гердан" разказва за българското преселение в Бразилия

Седма поредна година българите в молдовския район Тараклия издават алманах, наречен "Бесарабски гердан". С него напусналите преди два века пределите на нашите земи сънародници не само засвидетелстват любов към родината, но и показват грижата за опазването на българския език и националната памет.

Събирането на творби на поети, писатели, преводачи от Бесарабия и българската диаспора в Молдова, Украйна и Русия в едно литературно тяло е доказателство, че представители на общността са способни да прехвърлят мост между поколенията, издавайки книга със свои произведения. В началото тя наброява едва "сто странички", докато текстовете в последния алманах се разполагат на близо шестотин. Творбите са написани на български, гагаузки, албански, румънски, украински и руски език – всички те се чуват в онзи край. Осъществена е с подкрепата на фондация "Български дух".

"Голямо значение отделяме на българския език, защото сме бесарабски българи и за нас е важно да има автори, които пишат на родния език – казва Олег Косих, председател на фондацията. – Съдържанието на алманаха е разнообразно. Имаме стихотворения, театрални пиеси, но лично аз най-много обичам да чета спомени за историята на семействата, за традиции, например сватбени – как е било едно време в нашите села. И тъй като живеем в урбанизиран свят и старите неща постепенно си отиват, ние искаме те да бъдат фиксирани с печатно слово. Смятаме, че алманахът е подходящо място те да останат във вечността, описани на хартия."

Олег Косих се връща към началото, спомняйки си една реплика на проф. Елена Налбантова, която цял живот се занимава с българска литература: "Мисля, че при вас в Бесарабия българският език загива". Тогава решава да създаде платформа, в която авторите от диаспората да публикуват свои произведения. Екипът зад инициативата работи "безкористно", а събраните пари отиват за печатницата. След това алманахът се дарява на читалища, училища, организации.

"За нас е важно тези книги да стигнат до повече хора – изтъква Олег Косих пред Радио България. – След пет-десет-двайсет години някой ще влезе в читалището, ще види книжката, ще я отвори и ще прочете какво сме преживявали в този момент, за какво сме мислили и мечтаели. Разбирам, че идеята може би не е разбираема за всички, но за определен слой хора е важно да се запази печатното слово на родния език тук."

Акцент в седмото издание на "Бесарабски гердан" ще бъде емиграцията на бесарабски българи в Бразилия – една малко позната, но важна историческа страница, започнала с надежда и завършила с неосъществен блян. Стъпвайки на южноамериканския континент, хората били принудени да заплатят въжделенията си за нов живот с двугодишен принудителен труд и така да възвърнат средствата, вложени от бразилските земевладелци в преселението им.

"През 1924 г. започва една голяма агитация за преселване на наши хора в Бразилия – разказва Олег Косих. – И тъй като им обещават едва ли не рая на земята, десетки хиляди души повярват – продават покъщнината си, оставят своите емоции и тръгват. Месец и нещо заедно с децата си живеят под палубата на кораб, мъчат се и някои от тях губят живота си. Когато пристигат, са поставени под карантина. Доста хора загиват, защото климатът там е друг. Повечето от първопроходците се заселват в джунглата, където се налага най-напред да разчистят земите. С времето обаче разбират, че няма да просперират със селскостопански труд и се преселват в градовете. Основният проблем е, че това са селски жители немного грамотни и второто-третото поколение след тях се асимилира. Днес има хора с български фамилни имена – лекари, инженери, но те дори не подозират, че по произход са българи, защото предците им заминават с румънски документи и никой от тях не говори български."

• Бесарабските българи в Бразилия: Колко далечни са българските корени?
  
  
• Как бесарабските българи стигнаха до Бразилия в началото на ХХ век

Самият Олег Косих преди няколко години намира свой роднина в Бразилия. Навремето не вярвал в разказа на баба си, че нейни сродници предприели далечното пътуване, но пет поколения по-късно се откриват с Константин, след като преглеждат родословното дърво. От 1984 г. в Сао Пауло съществува Културна асоциация на българите в Бразилия. В нея потомци на бесарабските българи, пристигнали преди Втората световна война, честват националните ни празници, изследват своите корени и история, макар и да не владеят българския език.

Разтваряйки страниците на алманаха "Бесарабски гердан", всеки намира тема, която да го пренесе в миналото, да се почувства част от общност, а защо не и да се посмее, както е направил Олег Косик.

"И се смях, и не вярвах на очите си, защото авторът беше описал най-различни улични прякори и дори обясняваше откъде са се взели – добавя той. – Така се сетих за моя родов прякор. Когато бях дете, вървиш по улицата и някой стар човек не те пита как се казваш, а вика: "Ти от кои си?". Казваш прякора на своя род и той добавя: "Аха, дядо ти Иван, баба ти Ана...". Ето това мен лично ме засегна, но друг човек може да бъде докоснат от някакви традиции например. Имаме автори, които използват бесарабски диалекти на българския език и за тези хора е много важно да прочетат текста и да си спомнят как са говорили техните баба и дядо."

Тазгодишният алманах вече излезе от печатницата и Олег Косих се надява скоро да го разлистим и у нас. Междувремено издава задоволството си, че в него има и автори от страната ни, както и че много хора тук се интересуват от "Бесарабски гердан". "В България искрено се учудват, че ние тук сме запазили българския език, живеейки в чуждоезиково обкръжение в течение на 200 години. И понеже искат да научат повече за нас, този алманах им дава тази възможност и това ме радва много", казва той в заключение.