Когато се случва несправедливост, не можем да останем безучастни – Енглендер

В старо кафене в центъра на Виена се срещам с Юно Енглендер – пра-племеница на Дагоберт Енглендер, капитана на парахода "Радецки", с който на 17 май 1876 г. четата на Христо Ботев слиза на българския бряг и поема към безсмъртието.

Юно е дългогодишен професионалист в киноиндустрията като редактор, а в личен план е филантроп и активен защитник на човешките права, която носи в себе си и силно чувство за обществена отговорност. Следва примера на баща си – съосновател на Зелената партия в Австрия и човек, за когото справедливостта никога не е била абстрактна дума.

Разговорът ни започва от самото начало – от момента, в който Юно за първи път научава историята на "Радецки". Тя си спомня, че е била едва на десет години, когато за първи път чува подробности за събитията. "Възможно е да е било по време на Унгарската революция", разказва тя замислено. "Баща ми тогава помогна на една унгарка да избяга, като ѝ даде паспорта на майка ми – без дори да разбира езика ѝ. Именно тогава започна да ми говори повече за нашата семейна история и за живота на Дагоберт", допълва Юно.

Тези разкази, подчертава тя, не били просто исторически факти. Те били уроци – за честност, за смелост и за това как човек трябва да постъпва, когато е изправен пред морален избор.

В семейството Дагоберт винаги е бил наричан герой. Но за Юно героизмът има конкретно измерение. Тя откроява особено момента, в който Ботев поискал параходът да акостира на трудно и рисковано място по Дунав. За голям плавателен съд като "Радецки" това означавало реална опасност от засядане.

"Да се съгласиш да отведеш Ботев и близо 200 души на такова място – това изисква решителност и огромна смелост", казва тя убедено. "Това също е геройство", добавя с категоричност.

Въпреки дистанцията на времето, Юно усеща силна лична връзка със своя прароднина. "Той не е само част от семейството, а човек, направил нещо добро и смело", отбелязва тя. "Това е начинът ни на живот. При всяка криза – бежанска или друга – ние винаги сме помагали", подчертава Юно.

"Когато се случва несправедливост, не можем да останем безучастни", казва тя и уточнява, че това е ценност, която е получила от баща си и която на свой ред е предала на своя син.

Дагоберт Енглендер е роден през 1848 г. и умира през 1925 г. След събитията около Ботевата чета кариерата му не само не е прекъсната, а продължава възходящо – той става главен инспектор, ръководител на дивизията за инспекция на корабите. "Ако постъпката му беше счетена за грешка, можело е да го уволнят или порицаят. Това не се е случило", отбелязва Юно, като вижда в това мълчаливо признание за правилността на избора му.

По-късно той живее близо до Виена, в Баден. В момента Юно проучва повече детайли за живота му там – къде точно е живял и как е протичало ежедневието му. Знае, че е имал син на име Пол и съпруга Матилде. Интересна част от семейната история, пояснява тя, е фактът, че по бащина линия фамилията има еврейски корени, а около 1870 г. приема католицизма – вероятно за по-лесна социална интеграция в тогавашното общество.

Макар разказите да не идват пряко от самия Дагоберт, името на Христо Ботев винаги е присъствало в семейните истории. "Казваха ми, че той не е бил просто боец или бунтовник – бил е поет", споделя Юно. „И че е била нужна огромна смелост за това, което е направил“, добавя тя.

Особено впечатление ѝ прави писмото, което Ботев изпраща до капитана след събитията. То започва с думите: "Имах честта да се кача на кораба Ви…". "Това писмо говори за огромно уважение“, казва тя. „За мен то подсказва, че между тях е имало взаимно признание", отбелязва Юно.

В свят, в който моралът често се размива, Юно вижда в постъпката на своя прароднина ясен ориентир. "Това напълно се вписва в мотото на нашето семейство – когато се случва несправедливост, не можем да останем безучастни", казва тя с увереност.

Ако можеше да застане пред Дагоберт днес, би го попитала само едно: "Ще го направиш ли отново?" След кратка пауза тя се усмихва. "И съм сигурна, че би отговорил: ‘Разбира се.’“, добавя с увереност.

На финала я питам как би искала българите да помнят Дагоберт Енглендер. "Като пример. Да – той е историческа личност. Но преди всичко е човек за пример", казва Юно.

И може би именно това е най-силното послание от нашата среща във Виена – че историята не е само минало, а морален компас за бъдещето.

Чуйте цялото интервю на Павел Пенев с Юно Енглендер: